Нали помните разказа за свраката, която ми открадна пръстена? Да?! Ето… Сега ще се опитам да доразкажа  тази история, поглеждайки я от по-веселата страна на нещата. Всъщност, това се стремя да правя почти винаги… Почти!

  На гости съм у леля Катя и бай Илия. Близки приятели като мен се посрещат в кухнята-там, където официалности няма, а други (външни) хора изобщо не се допускат. Представете си старите бели шкафчета с малките витрини и чашите от най-различен калибър, блеснали зад цветчетата, инкрустирани по стъклата… Под тях, излъскани до немай-къде си, бели фаянсови плочки облицоват стената, мивката… Стар диван се кипри с везаните си възглавнички, застанал насреща- до прозореца… Светло кафяво барче, не помнещо годините си, държи още един „Юность”, който не спира да работи напук на отдавна изтеклия му лимит. Нови са само полилеят (Подарък за годишнина!) и ламинатът, който им поставих по-миналата година… Той , естествено, е скрит под шарен чипровски килим, по средата на който е кухненската маса покрита винаги с една такава- весела мушама- сега е на черешки и листенца! Старите столове с възглавнички от разни парченца плат… А! Да! Добавете към всичко това мириса на пресен джоджан, току-що нарязан на дъската за хляб…Тука винаги мирише на разни подправи, но сега…

 - Нали обичаш стар фасул в тавичка? –Леля Катя знае, ама пак пита, докато изважда от белите витрини чашки- две плюс една малка-колкото напръстник…Така е винаги.

Бай Илия е повече от щастлив. Хем има благоволението на съпругата да пийне една чашка ракия, хем и компания за раздумка в мое лице… Какво повече може да иска човек?!

Знам, че леля Катя вече му е присвила очи минавайки зад мен-един знак-„Внимавай с ракийката!” – нещо, което всички съпруги умеят до съвършенство. Моята-също.

Не забелязвам обаче бай Илия да се е стреснал много. Даже, като че ли мустакът му-прошарен от годините и опушен от тютюна, дори настръхва леко войнствено. Но няма начин да се стигне до конфликт, защото започвам полека разказа за свраката и пръстена, известен вече на вас, читателите…

Леля Катя сяда на стола до мен и престилката, която вече е свалила, остава в ръцете и’… Бай Илия пък държи вилицата в чинийката с домашна лютеница и май е забравил защо е посегнал натам.

 -Знам я, тая пущина! –Бай Илия запрята ръкави на ризата. Позагря, види се… -Гледам, една се върти тука –по липите отпред … Тя ще да е- същата! А и в парка – точно срещу пейките дето сядаме е гнездото и’! Там носи, каквото намери. Да! Има още две гнезда, но там не съм наблюдавал и не мога да кажа… Обаче едното е като че ли разтурено… Не знам дали знаеш, но тези хитруши си правят и покриви на гнездата… Та едното няма! Значи- остават две! Бре да му се не види… Как го измисли туй нещо? С радио да я намериш?!

 - Ами… как ще стигнеш? –Намеси се леля Катя- Те са все на високо… Все по най-високите дървета! Гледай, та някоя беля?!

И едни усмихнати очи преминаха в тревожни…

 -Наздраве,лельо Кате! Наздраве, бай Илия! Ще го измислим някак си!-Казвам, и виждам как се връща благото настроение у домакините…

Ще го измислим!

 

Следва…

Б.Калинов

30.05.2012г.

Пловдив