( „А птиците…” hristam)

И те опитваха се,

Въпреки страха си…

Да спасят каквото

могат,

с нокти,

клюнове извити

А Огънят,

дърветата и скали

разжарил

С огромната си паст им съскаше

сърдито…

Те плачеха…

А от сълзите рукна дъжд,

но вече беше  твърде късно…

Сред въглените,

в пепелта,

живот не виждаха очите…

И в този миг,

прогизнал от дъжда,

Вятърът донесе семенце Надежда.

Увито в кедрово листо

мъничко крило се вдигна.

Едно такова- сиво-пепеляво…

И нищо, че е толкоз мръсно!

Б.Калинов

06.06.2012г

Пловдив

http://www.playcast.ru/view/1861497/3fe210eac8724660f3fb49078c400527049ad793pl