- Ако наистина спрем още някъде... Да знаеш, че никога няма да успеем навреме да стигнем до Бургас,  а камо ли и до Созопол!

Чичо Иван  плесна с длан по волана, сякаш искаше да подкани старичкия бус да побърза...

Но, на машината  и‘ бе все едно. Само заръмжа леко, a после отново се върна към редовното си бучене и едва чуващо се притракване от време-  на време. Нищо повече...

„Все към Слънцето вървим...“ -  Промъкна се един четен някога и някъде стих в съзнанието на Ася.

  - На Изток... Все към Слънцето!  

Каза гласно и погледна чичо Иван.

  - Пък... Когато стигнем, нали?

  - Така, така...Ама не е точно така!  Имаме си все- пак и работа да вършим... Дано успееш да стигнеш за началото, а не на завършека  на този твой конкурс! Хубаво би било и аз да видя как рисуват децата, ама не знам... Не съм сигурен дали ще успея да разтоваря стоката навреме. Пък ...И поръчки имам да вземам за обратния курс... Работата си е доста!

Вдигна ръка чичо Иван, сякаш  да покаже колко голям куп дейности трябва да извърши преди да тръгне обратно за Пловдив.

   - Той, конкурсът, си е за децата, чичо Иване! Работите са готови още от преди. Обявява се темата… И започват!  Аз само им помагам да изберат какво точно ще представляват самите рисунки. Тази година рисуваха  „Душевно огледало“. Интересно е!!!

Ася погледна към чичо Иван и видя (Всъщност, както и‘ очакваше !), онова почесване по врата, което показва опит за осмисляне на казаното...

След минутно мълчание:

   - Чакай малко... Колко годишни са тия дечица? Искаш да кажеш, че те разбират вече какво е Душа-та човешка?! Кой ги мисли тия конкурси бе, джанъм?! Ха! Едно дете... Ти направо ме шашна сега!!!

Мен... Мен да ме накарат - доста ще се изпотя,  докато премисля какво и що... А, и „огледало“- на всичкото отгоре!  Хай, да му се не види!

Посегна към пакета цигари на таблото над волана, но не го взе. Сякаш мисълта за децата- художници  го спря...

   - Ти ме извини, Ася! Такъв съм си аз... И вече много ми се дощя да видя какво са нарисували децата! Да знаеш!

Ася посегна и сложи ръка на рамото му. Усмихна се:

     - Аз пък, ще ти помогна да разтоварим и натоварим каквото трябва, чичо Иване! Товарим и...

Решително погледна напред, което просто нямаше как да не предизвика смях у спътника и‘:

   - И разтоварваме! Първом - това! Наука е хамалогията... Ха...Ха!

Предното стъкло на бус-а, осветено от ранното  Слънце, срещна бликналия  отново двугласен смях и го изпрати по струите, оставени от машината по изминатите километри на пътя.

Следва продължение.

22.09.2014г.

Пловдив

Странник.