„Наметнал си кожуха Еньо... И тръгнал снега да дири!“

Еньов ден е...
Станали са рано момите - Слънцето да посрещнат, че която мома първа го види – най- честита ще да е!
- И гледай сянката си, Магде! Ако е дълга - дълги години здрава и права ще си... А пък за другото... 
Мигна с набръчкани от времето и годините клепачи баба Митра, помълча малко и тихо рече:
- За него китките ще покажат, дето снощи с пръстени завързани ги пуснахте в менчето с вода от Горен кладенец . Къде го турихте снощи? Трябва под хубав трендафил да е, нали? Ама това - сетне!
Първом трябва да обиколите нивите с Еньо-вата невеста - за берекет и за здраве на стока и люде...
Отвори се портата и в двора у чорбаджи Тодорова къща се изсипа цяло ято пременени девойчета с кошници китки и венци - дарове за девойчето, наречено за Еньо-ва невеста.
- Магде! Хайде, че да не за-срещнем някоя магесница - билкарка... Не дай, Боже, да е нещо разлютена... И да ни обърка наричането на китките! 
Изхвръкна ятото навън, размахало бели везани дантели - криле -ръкави нататък - към къщата на Койнара, чиято невръстна щерка бе наречена за Еньо-ва булка.
Зачуруликаха отново птиците по клоните на дърветата в двора, замлъкнали до скоро поради звъна на момичешките гласове. Баба Митра въздъхна, погледна още веднъж опразнения двор, светнал с мокрите от утринната роса плочници. Ведрото на кладенеца, оставено да стои така - пълно с вода, прати отблясък от слънцето право в уморените и‘ очи.
Избърса с длан сълзица, която остана в една гънка на дланта и‘. Стори и се... Засия! 
И сякаш момци с оратници запалени запяха...
„Ората, копата! Дай ми, чичо, момата!!!“
Обърна се старата жена, седна на миндера на чардака, застлан с шарени черги, и рече повече на себе си, отколкото да каже някому;
- Тъй, тъй... Техен ред е! Тя, нашата... Ех-ей!!!
Чу я Слънцето и плисна искри вътре в дървеното ведро до кладенеца- ей- тъй, да освети водата.
Странник
24. 06.2014г.
Пловдив